Може би всеки от нас има различни крайни точки. Става дума за онези места, в които стигаш границата, дъното, края и след това просто трябва да избереш себе си. За някои от нас този момент е ясен, видим, категоричен. За други – той продължава твърде дълго. Като път с препятствия, след всяко от което просто оцеляваме. Поне така го приемам аз. Голяма част от нас просто отказват да приемат че има дъно, край, граница. Продължават напред с упорство и сляпа вяра, че може би един ден всичко това ще си заслужава.
Денят, в който най-после избираме себе си пред другия
Прощаваме, жертваме се, заблуждаваме се. Оневиняваме другия, за да можем да го изберем. Отново и отново. Отново и отново. Но рано или късно идва денят, в който просто трябва да изберем себе си, а не другия. Вярвам, че всеки от нас има различна граница, а много от нас не знаят къде е тяхната. Но ако сами не защитим себе си от ситуациите, които избираме, кой трябва да го направи? Колкото и да отричаме, да опитваме, да упорстваме реалността прерязва илюзиите ни като с нож, за да ВИДИМ, че е дошъл денят, в който трябва да изберем себе си, пред другия.
Всеки от нас прави своите избори и носи тежестта на отговорността си за тях
Какъв избор правиш ти? Какъв избор правя аз? Колкото и да не ни се иска да приемем фактите, те са тук – сурови, голи, откровено сочещи ни реалността с безпощаден пръст. Просто трябва да ги видим и да приемем, че всичко в този свят има край и когато този край дойде трябва да приемем нещата такива, каквито са. Без да се съпротивляваме. Без да ги отричаме.
Денят, в който избираме себе си, а не другия е много специален. Този избор не е от сляп егоизъм, от страх или от гняв. Този избор е осъзнато решение да спасиш себе си, осъзнавайки всички неуспешни опити, които си направил, всички загубени битки. Не е лесно да приемем поражението. Но понякога просто трябва да признаем, че сме загубили битката, защото само тогава ще можем да спечелим. СЕБЕ СИ. Отново.
