Ако има една огромна илюзия, която да поражда всички останали илюзии във връзките ни, то това е желанието ни да бъдем Единствени за любимия. Възможно ли е въобще това и на какво се базира тази наша отчаяна нужда? Можем ли да бъдем наистина Единствени при положение, че опирайки се на реалните факти – не сме, и ако получим тази ексклузивност това ще ни направи ли щастливи? Много въпроси, които в повечето случаи избягваме да си задаваме. А трябва! Желанието ни да бъдем Единствени причинява доста проблеми във връзките ни – чувство на ревност, усещането, че сме отхвърлени, пренебрегнати и т.н. Които съществуват само в нашата глава, но се отразяват на цялата ни връзка и понякога, да бъдем честни, я съсипват.
Защо искаме да бъдем Единствени и осъзнаваме ли последствията?
Когато се влюбим в някого и моментите с този специален Друг ни носят усещане за блаженство и хармония, ние започваме да мислим за това как да се подсигурим, така че тези усещания да продължат завинаги. Тази илюзия ни напомня за чувството на слятост, което сме имали с майка си – нашият пръв Друг в живота ни. Надеждата, че можем „да се върнем“ в тази спокойна, сигурна среда, в която сме си мислели, че съществуваме само ние.
Изграждаме си ритуали и навици, несъзнавани правила кой какво може и не може да прави, както и неосъзнато започваме да ги следваме. Целта ни е една – ДА ПРОДЪЛЖИМ ДА ЖИВЕЕМ В СЪСТОЯНИЕТО НА ПЪРВОНАЧАЛНА ВЛЮБЕНОСТ И СЪСТОЯНИЕ НА ИЛЮЗОРНА ЕКСКЛУЗИВНОСТ. Но това е илюзия и рано или късно трябва да приемем това за доброто на себе си, другия и връзката ни.
Нека поговорим за цената да бъдем Единствени за другия
Ако тази екскузивност продължи дълго време резултатите ще бъдат катастрофални. Загуба на чувство за идентичност, размиване на границите за собствения Аз, загуба на връзка със собствените нужди и потребности, сливане на емоциите, водещо до усещане за задушаване и липса на жизненост. Загуба на прителки кръг, защото „той е всичко за мен и аз всичко за него“. Загуба на инереси, хобита, неща, които сме обичали да правим преди. Загуба на жизнени сили.
И на каква цена? Само за да поддържаме усещането, че другият е ВСИЧКО за нас и обратното? Много от нас биха казали „Не, мерси!“, но все още продължаваме да ревнуваме, когато той избира да се види с приятелите си или да направи нещо, което обича без нас. Или когато загледа друга жена или избере себе си пред нас. Чувсваме се отхвърлени и неоценени. Но това е само във нашите собствени глави. Истината е, че не сме единствени и … слава, Богу! Имаме собствения си живот, планове, мечти, цели, идентичност и НЕ ТРЯБВА да ги изгубваме заради мнимата илюзия за ексклузивност.
Не мислите ли?