frida.bg
будители

Три пътя към народно пробуждане

За пръв път народните будители се честват в Пловдив през 1909 г. През 1922 г. правителството на Александър Стамболийски узаконява 1 ноември като официален Ден на народните будители. Основната причина довела до тази нужда в българския обществен живот е опасността от зараждането на национален нихилизъми след поредния дълъг период на исторически нещастия за държавата и народа ни. Изтощителната война, Ньойският мирен договор, откъснатите от територията ни български земи, тежките репарации и обърканото национално достойнство – всички те водят до крах в националното съзнание и обръщат погледа обратно към миналото, когато в подобни неблагоприятни условия българите успяват да възродят оптимизма си за национален и културен възход. По този повод тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски се обръща към народа с думите:

„…Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното…“ (1922 г.)

Днес исторически символи и фигури на българското възраждане отново плахо възкръсват в сивия делник на народа, за да вдъхнат повод за празничност, позитивно историческо мислене и национална гордост. Макар и засенчени от новите моди и културни трендове на деня, те упорито държат своето място сред нас като фундамент за достойно настояще и бъдеще. Нашите будители не се изучават като част от световното културно наследство, но определено стоят в предните редици на българския национален елит до днес, като едни по-малки или по-големи Буди-пазители в хранилището на историческата ни памет. Паисий Хилендарски, Иван Рилски, Христо Ботев, Левски, Каравелов, Захари Стоянов, Петър Берон и всички останали колоси на българското културно и национално движение са все имена на сънародници, неподлежащи на историческа подмяна и политическа пропаганда. Те са неоспоримите всеобщи народни любимци, които продължават да се завръщат от миналото, непоклатими като римска колонада, за да ни обединят около националната идея без значение от политическата ни принадлежност. Това е така, защото тяхното дело обединява словото, духа и акта на революцията, увенчали с безкористния си ореол тази  идея.

Словото

 „В началото бе словото, и Словото беше у Бога, и Бог бе Словото…“  /Йоан,1:1/

Три начина и хиляди радетели за народно пробуждане

Първата страница от преписа на „История славянобългарска“ на Дойно Граматик от 1784 г.

И библейската идея за първоизточника и първопричината, и източната мъдрост за акустичната алхимия на Вселената, както и собственото ни вътрешно усещане ни карат да се съгласим с божествения характер на словото и книгите, които са в състояние да прехвърлят съзнанието ни в други светове. Книгите са ковчежниците на историята, хранилища на чудеса и бягство от реалността за мнозина. За това, макар и да звучи повече езотерично, отколкото исторически, струва си да обърнем внимание на древните учения, според които думите и идеите имат първично значение. Това в същността си означава, че нещата от материалния свят се явяват на хората под формата на реалност чак когато са били вече изречени, случили се и доказали се под формата на думи. Духовниците, посветили се под една или друга форма на книжовна дейност са вярвали, че знанието за историята е мост между епохите, който свързва миналото с настоящето и бъдещето.

Духовно просветените хора са били наясно с енергията на словото и писмената реч, и нашите будители не са били изключение. С тази идея започва и българското културно възраждане – в опита да се възкреси миналото величие на българите чрез силата на писменото слово и да се осветят тъмните времена на духовна нищета и робство. Книжовната дейност на просветителите е първият мощен инструмент за събуждане на народа тогава, когато не е имало други алтернативи и оръжия. Паисий, Софроний Врачански и всички книжовници след тях са боравили със словото и са си служили с писмеността в името на общонационалния интерес. Осъзнавайки огромния коз на езика, буквите и книгите, цяло поколение монаси са нижели картини от писмени знаци без електричество и хонорари, само с вярата, че те са единственият път към светлината, просветата и свободата на народа.

Духовен подем

„…Напред! Науката е слънце,

Което във душите грей!

Напред! Народността не пада-

Там, гдето знаньето живей!…“

Из химна на Панайот Пипков по текст на Стоян Михайловски „Върви, народе възродени“, 1892 г.

1856_stoyan_mihaylovski

Стоян Михайловски (1856-1927)

Словото не само поражда духа на пробуждането, но и поддържа неговия пламък. Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров, заедно с други прогресивни писатели, публицисти, вестникари и книжари от периода след появата на периодичния печат в България, се обединяват около идеята за новобългарски книжовен език. В средата на 19 век, новобългарският език налага своя окончателен облик на основата на източнобългарския диалект и с това дава мощен тласък в посока развитие на разнообразните литературни жанрове като поезията, публицистиката, белетристиката, драматургията, преводаческата дейност и литературната критика. Заедно с тях се оформя и цяло едно съсловие от автори, обединени от силното си национално самосъзнание, което допълва с будители редиците на българската възрожденска интелигенция. Много от тях като Христо Ботев, Захари Стоянов, Стефан Стамболов и други са активни участници в национално-освободителното движение. С патоса на идеята за свобода и независимост се развиват и вдъхновяват българския периодичен печат и различни области от научното знание като история, философия и езикознание. Настъпва общ културен подем с характерно развитие на занаятите, живописта, музиката, архитектурата и читалищното дело, създават се училищни библиотеки, ученически и женски дружества. Дори природните науки се развиват смело в името на идеята за „всеобщото просвещение у българския народ“. Трудни, но славни времена, в които на преден план излизат хиляди достойни българи и посвещават живота си на народното дело.

0000006368_w663

Иван Вазов (1850-1921)

Революция

„Лудите, лудите –  те да са живи!…“

Из романът „Под Игото“ на Иван Вазов.

Подсилен и закален с енергията на словото, народният дух се възражда за нови исторически подвизи. Духовното просвещение и пробуденото национално самосъзнание дават тласък на организирано национално-освободително движение. Така от монаси, даскали, книжовници и войводи нашите будители се превръщат в истински революционери и апостоли на свободата, а от спяща рая народът се възражда в смелия и запомнящ се до днес образ на Юнак-балкански.

Няма по-силен символ на родолюбивото самосъзнание от пролятата в името на родината кръв. С народното освободително дело започва революционна сага, в която героите се множат. Но техният брой не е важен, дори провалът на Априлското въстание не е толкова важен, колкото е важен проявеният патриотичен акт. Делото на будителите-революционери е поредното силно послание от историята, което звучи навсякъде по света с универсалния език на будните народи, и то е че активното действие носи заряда на успеха във всяко едно смело начинание. В случая с национално-освободителната борба на българите против Османската Империя, самият опит на противопоставяне е бил просто един безразсъден патриотичен акт, както го е усетил и бай Иван Вазов. Но Ботев, Левски, Раковски, Караджата и всички борци за свобода или смърт не са били просто брадати хайдуци, любители на екшъна, а мечтатели-възрожденци с гордо вирнати умни глави, пълни с идеи, и сърца, стоплени от силна вяра. Тяхната сърцата борба довела до мечтания национален суверенитет, за съжаление, за много от тях – чак след смъртта им.

9

Васил Иванов Кунчев – Левски (1837-1873)

Най-силните козове на големите исторически превратности си остават самосъзнанието, образованието и готовността за действие, а най-значителните фигури от тези истории са онези „зрящи в тъмното“ и „будни сред заспалите“, които упорито и безкористно изпълняват като лично своя мисията да просвещават, насърчават и освобождават духа народен. Струва си да отделим време и място за тях и в неофициалната си модерна делничност и суета. За това, без факли и след-празнично, нека си спомняме и отдаваме чест на всички достойни, духовни и будни люде в минало и сегашно време! Дано винаги ги има сред нас да ни припомнят, че историята е не само предначертана цикличност като в игра на монополи, а предоставя няколко процента шанс за непредказуема динамика, в която всички ние можем да участваме. Историята помни успелите, но най-мъдро и сладко разказва за мечтателите и лудите глави. И вчера, както и днес – те са нашите истински герои.