За пръв път народните будители се честват в Пловдив през 1909 г. През 1922 г. правителството на Александър Стамболийски узаконява 1 ноември като официален Ден на народните будители. Основната причина довела до тази нужда в българския обществен живот е опасността от зараждането на национален нихилизъми след поредния дълъг период на исторически нещастия за държавата и народа ни. Изтощителната война, Ньойският мирен договор, откъснатите от територията ни български земи, тежките репарации и обърканото национално достойнство – всички те водят до крах в националното съзнание и обръщат погледа обратно към миналото, когато в подобни неблагоприятни условия българите успяват да възродят оптимизма си за национален и културен възход. По този повод тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски се обръща към народа с думите:
„…Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното…“ (1922 г.)
Днес исторически символи и фигури на българското възраждане отново плахо възкръсват в сивия делник на народа, за да вдъхнат повод за празничност, позитивно историческо мислене и национална гордост. Макар и засенчени от новите моди и културни трендове, те упорито държат своето място сред нас като фундамент за достойно настояще и бъдеще.
Нашите будители не се изучават като част от световното културно наследство, но определено стоят в предните редици на българския национален елит до днес, като едни по-малки или по-големи Буди-пазители в хранилището на историческата ни памет. Паисий Хилендарски, Иван Рилски, Христо Ботев, Левски, Каравелов, Захари Стоянов, Петър Берон и всички останали колоси на българското културно и национално движение са все имена на сънародници, неподлежащи на историческа подмяна и политическа пропаганда. Те продължават да се завръщат от миналото, непоклатими като римска колонада, за да ни обединят около националната идея без значение от политическата ни принадлежност.
Силата на тяхното дело е в алхимичната амалгама на слово, дух и акта на революцията.
Първата страница от преписа на „История славянобългарска“ на Дойно Граматик от 1784 г.
Словото
„В началото бе словото, и Словото беше у Бога, и Бог бе Словото…“ /Йоан,1:1/
И библейската идея за първоизточника и първопричината, и източната мъдрост за акустичната алхимия на Вселената, както и собственото ни вътрешно усещане ни карат да се съгласим с божествения характер на словото и книгите, които са в състояние да прехвърлят съзнанието ни в други светове. Книгите са ковчежниците на историята, хранилища на чудеса и бягство от реалността за мнозина. За това, макар и да звучи повече езотерично, отколкото исторически, струва си да обърнем внимание на древните учения, според които думите и идеите имат първично значение. Това в същността си означава, че нещата от материалния свят се явяват на хората под формата на реалност чак когато са били вече изречени, случили се и доказали се под формата на думи. Духовниците, посветили се под една или друга форма на книжовна дейност са вярвали, че знанието за историята е мост между епохите, който свързва миналото с настоящето и бъдещето.
Духовно просветените хора са били наясно с енергията на словото и писмената реч, и нашите будители не са били изключение. С тази идея започва и българското културно възраждане – в опита да се възкреси миналото величие на българите чрез силата на писменото слово и да се осветят тъмните времена на духовна нищета и робство. Книжовната дейност на просветителите е първият мощен инструмент за събуждане на народа тогава, когато не е имало други алтернативи и оръжия. Паисий, Софроний Врачански и всички книжовници след тях са боравили със словото и са си служили с писмеността в името на общонационалния интерес. Осъзнавайки огромния коз на езика, буквите и книгите, цяло поколение монаси са нижели картини от писмени знаци без електричество и хонорари, само с вярата, че те са единственият път към светлината, просветата и свободата на народа.
Духовен подем
Стоян Михайловски (1856-1927)
„…Напред! Науката е слънце,
Което във душите грей!
Напред! Народността не пада-
Там, гдето знаньето живей!…“
Из химна на Панайот Пипков по текст на Стоян Михайловски „Върви, народе възродени“, 1892 г.
Словото не само поражда духа на пробуждането, но и поддържа неговия пламък. Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров, заедно с други прогресивни писатели, публицисти, вестникари и книжари от периода след появата на периодичния печат в България, се обединяват около идеята за новобългарски книжовен език. В средата на 19 век, новобългарският език налага своя окончателен облик на основата на източнобългарския диалект и с това дава мощен тласък в посока развитие на разнообразните литературни жанрове като поезията, публицистиката, белетристиката, драматургията, преводаческата дейност и литературната критика. Заедно с тях се оформя и цяло едно съсловие от автори, обединени от силното си национално самосъзнание, което допълва с будители редиците на българската възрожденска интелигенция. Много от тях като Христо Ботев, Захари Стоянов, Стефан Стамболов и други са активни участници в национално-освободителното движение. С патоса на идеята за свобода и независимост се развиват и вдъхновяват българския периодичен печат и различни области от научното знание като история, философия и езикознание. Настъпва общ културен подем с характерно развитие на занаятите, живописта, музиката, архитектурата и читалищното дело, създават се училищни библиотеки, ученически и женски дружества. Дори природните науки се развиват смело в името на идеята за „всеобщото просвещение у българския народ“. Трудни, но славни времена, в които на преден план излизат хиляди достойни българи и посвещават живота си на народното дело.
Революция
Иван Вазов (1850-1921)
„Лудите, лудите – те да са живи!…“
Из романът „Под Игото“ на Иван Вазов.
Подсилен и закален с енергията на словото, народният дух се възражда за нови исторически подвизи чрез активиране на свободната воля и идеята за револючия. Духовното просвещение и пробуденото национално самосъзнание дават тласък на организирано национално-освободително движение. Така от монаси, даскали, книжовници и войводи, нашите будители се превръщат в истински революционери и апостоли на свободата, а от спяща рая народът се възражда в епичния образ на Юнак-балкански.
С народното освободително дело започва революционна сага, в която героите се множат. Но техният брой не е важен, дори провалът на Априлското въстание не е толкова важен, колкото е важен проявеният патриотичен акт. Делото на будителите-революционери е поредното силно послание от историята, което звучи навсякъде по света с универсалния език на будните народи, и то е че активното действие носи заряда на успеха във всяко едно смело начинание. В случая с национално-освободителната борба на българите против Османската Империя, самият опит на противопоставяне е бил просто един безразсъден патриотичен акт, както го е усетил и бай Иван Вазов. Но Ботев, Левски, Раковски, Караджата и всички борци за свобода или смърт не са били просто брадати хайдуци, любители на екшъна, а мечтатели-възрожденци с гордо вирнати умни глави, пълни с идеи, и сърца, стоплени от силна вяра. Тяхната сърцата борба довела до мечтания национален суверенитет, за съжаление, за много от тях – чак след смъртта им.
Васил Иванов Кунчев – Левски (1837-1873)
Най-силните козове на големите исторически превратности си остават самосъзнанието, образованието и готовността за действие, а най-значителните фигури от тези истории са онези „зрящи в тъмното“ и „будни сред заспалите“, които упорито и безкористно изпълняват като лично своя мисията да просвещават, насърчават и освобождават духа народен. Струва си да отделим време и място за тях и в неофициалната си модерна делничност и суета. За това, без факли и след-празнично, нека си спомняме и отдаваме чест на всички достойни, духовни и будни люде в минало и сегашно време! Дано винаги ги има сред нас да ни припомнят, че историята е не само предначертана цикличност като в игра на монополи, а предоставя няколко процента шанс за непредказуема динамика, в която всички ние можем да участваме. Историята помни успелите, но най-мъдро и сладко разказва за мечтателите и лудите глави. И вчера, както и днес – те са нашите истински герои.
