Получих трите белега на лявото си коляно от пружината на матрака на леглото ми една вечер докато спях
Тъкмо бях прочела втората книга от поредицата „Хрониките на Нарния“ на К.С. Луис – „Лъвът,вещицата и дрешникът“ и същата нощ сънувах, че се бия редом до Аслан[1] срещу злата вещица[2]. Вярвах, че белезите са бойни рани от битката и бях изключително горда от себе си, защото бяха знак, че сънят ми е бил толкова истински, колкото и те.
Сдобила съм с белега на дясната ми вежда, когато съм била на две. Хвърлила съм се юнашки срещу една люлка на площадката до вкъщи и в резултат съм получила няколко шева.
Имам още един, който е с мен, откакто се помня – лека форма на детска церебрална парализа (ДЦП). Като по-малка мислех, че съм дефектна заради здравословния ми проблем. По-късно, когато започнах да ходя на рехабилитация в болница „Света София“ в столицата, разбрах, че това не е дефект. Имаше много други деца, чиито диагнози бяха по-лоши от моите, но бяха там, лекуваха се, рисуваха картинки на лекарите, усмихваха се. През годините осъзнах, че не бива да се оплаквам, защото аз бях добре и не бях повредена. Никое от децата там не беше такова. Просто всички носехме белезите, с които се бяхме сдобили като част от нас.
Как се създават белези
Създаването на белези е лесна работа – опарване на печката, порязване с нож, падане на земята, обида, несподелена любов, края на едно приятелство, смърт. Някои от нас познават болката от поредния белег по-добре от други, защото са водили повече битки с живота, отколкото биха искали. Други още свикват с раните си, които им напомнят историите за това как са ги получили.
Едно обаче е сигурно. Всеки от нас живее с белези, които го определят. Ние не бихме могли да бъдем същите хора без тях. Не можем да ги променим или премахнем, както не можем да променим ДНК-то си и да се преобразим като хамелеони в някой друг- непознат човек, чиято история ще е съвсем различна от нашата.
Белезите не носят само болка
Може би фактът, че повечето белези, с които сме се сдобили, са ни причинили болка, ни кара да мислим, че те са лошо и грозно нещо, което трябва да крием от света. От една страна, това е разбираемо. Кой би искал да си припомня болката, която го е съсипала, всеки ден?
От друга страна, не трябва да приемаме белезите само като източник на лоши спомени. Те са частта от нас, от която трябва да се учим и да носим с гордостта на човек, който е бил повалян на земята – било то от бой, болест или нещо друго, но е още тук и продължава да живее с риска да бъде отново белязан от съдбата. В крайна сметка белезите се създават, за да ни поучат да бъдем по-внимателни, по-умни, по-добри, по-състрадателни. Всеки белег е поука, а поуката носи не само болка, а знание, което ни помага да продължим напред с живота си, макар и носещи една рана повече.
Идентичност
С годините някои от белезите избледняват, усещането, че ги е имало, вече не съществува или е изгубило смисъла си. Други остават с нас до самия край като втора кожа, която не можем да съблечем. Дори и да можехме, каква би била ползата? Ако премахнем всеки белег, ще се превърнем в безлични хора без история и без да сме научили урока, който белезите ни предават.
Те определят идентичността ни, развиват я и ни помагат да пораснем. Макар понякога да е трудно да го повярваме, белезите не носят само болка – дори и в момента, в който ги получаваме, да мислим обратното.
Автор: Галена Стоянова
[1]Аслан – Аслан е лъв, персонаж във всички книги от поредицата на К.С. Луис „Хрониките на Нарния“
[2] Злата вещица – персонаж от книгата „Лъвът, вещицата и дрешникът“, враг на Аслан и на главните герои в книгата –Луси, Сюзан, Питър и Едмънд
