Опасни и вредни – всеки може да се досети за такива навици от ежедневието. Става дума не за онези лоши привички да гризем нокти, когато сме изнервени, да прекъсваме събеседника, за да докажем правотата си или пък да потупваме нервно с крак, чакайки реда си пред лекарския кабинет. Един от най-страшните навици е перфекционизмът. Невидим и неконтролируем, той се проявява постоянно, когато се стремим винаги да сме най-добри, при това във всичко.
Само констатирайки този факт, някои могат да усетят една позната, но сякаш непризната тежест върху плещите си. Но да бъдеш съвършен е доста трудно. Да създаваш нещо съвършено е непосилно всекиму. Руският художник Александър Иванов (1837-1857) прекарал целия си живот в стремеж към перфекьионизъм. В продължение на двадесет години той рисувал картината „Явлението на Христос пред народа“. Трябвало да нарисува платно с религиозна тематика, за да замине на пътешествие в чужбина. По онова време като част от отплатата художниците били изпращани в топли страни. Иванов започнал да рисува и не можел да спре.
И докато картината била наистина огромна, това напомня колко кратък е животът и здравето не е вечно
Художникът развалил отношенията си с почти всички свои познати. Никой нямал право да му пречи да рисува и доизкусурява сюжета върху платното. Художникът почти загубил своето зрение. Душевните му и физически сили изчезвали и той бил принуден да прибегне към достъпния психостимулант – алкохола.
Шестостин скици направил Иванов на своята картина, но нещо все не стигало. Непрекъснато преправял това или онова, като стигнал до там, че поради изчерпване на силите си бил неспособен да нарисува отражение на стар човек във водата. Изнемощял, болен и почти сляп, художникът завършил своята велика картина.
Не последвал фурор, въпреки, че трудът му бил оценен. Всички отбелязвали високата мисъл и грамадните размери на платното. Царят купил произведението на изкуството, но Иванов не успял да се възползва от наградата, защото малко след изложбата починал. Не му били останали сили да живее и да се радва на живота. Трябвало да приключи с рисуването на картината по-рано, като така или иначе в известен смисъл тя останала незавършена.
Този разказ е пример за перфекционизма като болест. Тази болест започва да се формира още в най-ранните детски години. Днес все повече психолози и психиатри говорят за перфекционизма като болестно проявление. Според учените той подлежи на медикаментозно лечение в случаите, когато започва да пречи на ежедневието ни, защото това което е всеизвестно, задълбочаващият се перфекционизъм води до влошаване на качеството на живот.
И все пак в природата на човек е заложен стремежът към промяна и към надграждане, към учене и усъвършенстване
Постоянно сме изправени пред това да подобряваме себе си и живота си, заниманията си, хората и света около нас. И на фона на безкрайната битка край нас цари пълно несъвършенство!
Как се е зародил перфекционизмът в нас? Наблюденията на учените показват, че когато родителите демонстрират любовта си към детето, те почти винаги го правят, когато то зивърши нещо, както трябва, дори по-скоро отлично. Тогава неодобрението се сменя рязко с проява на любов и похвала. Перфекционизмът е всичко онова, в което надзирателят е самият човек. Добрата новина е, че родителите, научили детето да се стреми към съвършенство могат да бъдат спокойни – той сам е отговорен за усилията и постоянната работа над себе си. Той отговаря и за камъка, който бута по стръмния склон на планината, без да забелязва прекрасните пейзажи , хубавото време, свежия полъх на вятъра, докато силите му намаляват, тялото отслабва и умът му става все по-замъглен.
Често чуваме израза „Аз съм перфекционист“. Оказва се, че това твърдение е доста разрушително и страшно по своята същност, още повече, че човек е такъв, какъвто избира да бъде. Перфекзионизмът не е безобидно качество и зависи към кого е насочен. Ако е към самия себе си, човек непрекъснато попада в клопката на самоцензурирането и самоизмъчването. Казах ли каквото трябва? Можеше да се справя и по-добре. Всичко, до което се докосне перфекционистът сякаш крещи да бъде непрекъснато подобрявано, докато не настъпи моментът на рухване на кулите.
Ако перфекционизмът е насочен към другите, той започва да се проявява като завишени изисквания към хората, с които общуваме. Трябва да усъвършенстваме другите и ако случайно те се съпротивляват, започваме да изпитваме нужда да бъдат наказани за това. Перфекционизмът може да бъде насочен и към целия свят. Тогава перфекционистът търси идеалната справедливост, а защо не и разрушаване на всичко, за да бъде правилно построено.
Някога казали на Достоевски, че написал „кръгла маса с овална форма“ – грешка, която избола очите на критиците му
На забележката им великият писател отвърнал „Оставете го така“. Той прекрасно разбирал, че за да оживее текстът, била необходима онази щипка несъвършенство, което отбелязват и най-изкусните поети за своите стихове.
Перфекционизмът в психологически смисъл е разрушителна сила, но според философите той е онова гориво, което не дава на човек да спре по пътя на своето развитие. Те смятат, че най-големият перфекционист е именно Бог, тъй като е създал света, най-добър от всички възможни, давайки ни възможност не са самоизтезание, а за духовно развитие и усъвършенстване.
