В навечерието на Десанта в Нормандия през юни 1944 г. и края на Втората световна война над хиляда военни кореспонденти в цяла Европа съобщават на милиони британци и американци у дома как се развива войната. Няколко от тези журналисти и фотографи, макар и изненадващо за мнозина, всъщност били жени. За съжаление тогавашните правителства на двете държави забранилина жените да пътуват в района на самия фронт, така че докато тези жени-кореспонденти можели да разказват истории от военната зона, те нямали право да се движат със самите войски.
Естествено и логично много жени-кореспонденти били изключително разочаровани и разярени от това решение
„Необходимо е да докладвам за тази война“, пише Марта Гелхорн в гневно писмо до военните власти. „Не смятам, че има нужда да си просим като услуга правото да служим за очи на милиони хора в Америка, които отчаяно се нуждаят да имат възможност да виждат, чрез нашите очи това, което не могат да видят със своите собствени.“
Марта Елис Гелхорн е американски военен кореспондент за известното списание Collier
Някои от вас може би я познават като третата съпруга на Ърнест Хемингуей, но постиженията й като журналист многократно надхвърлят краткия й брак с писателя, който оказва далеч по-ограничено влияние върху живота ѝ за разлика от изключителната ѝ професионална кариера.
Гелхорн започва кариерата си като журналист по време на Голямата депресия, като работи като полеви следовател за Федералната администрация за спешна помощ (FERA), създадена от Франклин Д. Рузвелт, с цел да докладва за влиянието на Депресията върху страната. По-късно тя пътува до Испания, за да отразява Гражданската война в Испания през 1937 г. – война, която според мен мнозина се превръща в тестова площадка за оръжията на бъдещите противници във Втората световна война.
През този период тя се запознава с Ърнест Хемингуей, който също е в Испания като кореспондент. Те се оженили през 1940 г., когато тя става третата съпруга на Хемингуей, а Хемингуей става вторият съпруг на Гелхорн.
Бракът на Гелхорн и Хемингуей не потръгнал още от самото начало. Хемингуей отказвал сякаш да напусне втората си жена, дори когато двамата вече були сключили брак, а дългите отсъствия на Гелхорн по време на военните ѝ пътувания раздразвали Хемингуей. Когато дошло време вече за Десанта в Нормандия, бракът им вече бил на практика мъртъв. За да нарани максимално Гелхорн, Хемингуей се акредитирал като кореспондент на Colliers, списанието, в което работила Гелхорн, с което блокирал всяка възможност, която Гелхорн можела да има, за да стигне до фронтовата линия.
Но Марта Гелхорн не била готова да се откаже или да се примири
В нощта на 6 юни 1944 г., преди корабите да заминат за Нормандия, Гелхорн тръгва към брега под претекст да разпитва сестрите на борда на болничен кораб. След като се качила на борда, тя се скрива в банята на една от каютите. Гелхорн знаела, че ако я хванат, не само, че ще загуби акредитацията си, но дори ще бъде депортирана обратно в Америка. Все пак, тя имала толкова голямо желание да стане свидетел на голямата инвазия, че рискът си струвал. Гелхорн останал скрита в скривалището си няколко часа и се появила едва, когато корабът бил на път за Франция. По-късно същата вечер, след като войските пристигнали и битката на плажа започнала и свършила, Гелхорн се промъкнала на брега с няколко лекари и медици, помагайки им да съберат ранените. В хаоса на войната никой не го било грижа, че Гелхорн е жена.
По този начин Марта Гелхорн станала единствената жена, стъпила в Нормандия същия ден, когато го направили и самите войски. Последвали и други жени, но много по-късно след нея. Първата група жени – членове на женския армейски корпус на Съединените щати, се приземили в Нормандия цели тридесет и осем дни по-късно.
Скоро след като Гелхорн изпратила на списанието военния си разказ, военната полиция я арестувала. Те отнели пълномощията й и я транспортирали в тренировъчния лагер за медицински сестра извън Лондон. Гелхорн избягала от лагера и убедила британски пилот да я закара до Италия.
„Преследвах войната, където можех да я достигна“ – отбелязва самата Гелхорн
След края на Втората световна война Марта Гелхорн продължава да отразява някои от най-важните и ключови военни конфликти, в които са участвали Съединените американски щати. Тя отразява войната във Виетнам и арабско-израелските конфликти през 60-те и 70-те години на миналия век. Тя все още е на фронта и докладва за гражданските войни в Централна Америка дори, когато е вече на седемдесетгодишна възраст, а по време на нахлуването на САЩ в Панама през 1989 г. е на повече от внушителните осемдесет и една години. Едва, когато започва войната в Босна, тя решава да се откаже, обявявайки, че е „твърде стара“ и не достатъчно „пъргава“, за да отразява военен конфликт.
Тя все пак успява да организира едно последно пътуване до Бразилия през 1995 г., за да докладва за бедността в тази страна, която е публикувана в литературното списание Granta
Този последен подвиг бил постигнат с голяма трудност, тъй като зрението на Гелхорн не ѝ позволявало да прочете дори собствените си записки.
Гелхорн публикува множество книги, включително сборник от статии за войната, Лицето на войната (1959); Най-ниските дървета имат върхове (1967), роман за Маккартизма; разказ за пътуванията й (включително едно пътуване с Хемингуей), „Пътуване с мен и още някой“ (1978); и колекция от нейната мирновременна журналистика, „Поглед от земята“ (1988).
Когато Марта Гелхорн достига близо 90-годишна възраст, зрението ѝ започна да се влошава чувствително и накрая тя става почти напълно сляпа. Тя също страда от рак на яйчниците, който се е разпространил чак до черния дроб. Тя се самоубива през 1998 г. на деветдесет години, като преглъща капсула цианид.
През 1999 г. от Trust Martha Gellhorn в нейна памет, и заради достиженията ѝ като военен кореспондент е учредена наградата за журналистика „Марта Гелхорн“
Тя се основава на следните принципи:
Наградата ще бъде за вида репортерстване, който отличава Марта: по собствените си думи „гледката от земята“. Това е по същество човешка история, която прониква в установената версия на събитията и осветява спешен проблем, заровен под преобладаващите модни тенденции на новините. Можем да очакваме от победителя да каже една неприятна истина, потвърдена от мощни факти, която разкрива поведението на установяването на проблема или „официалното мълчание“, както го нарича Марта. Темите могат да бъдат свързани с проблеми в Съединените американски щати, както и във всяка друга държава по света.
