frida.bg
емоции

Потиснатите емоции: затворници без право на помилване

Напоследък все повече започва да се говори за емоционална интелигентност. Доколко познаваме емоциите си? Доколко можем да ги изразяваме свободно? Доколко потискаме нашите емоции и даваме ли си сметка за този процес?

Факт е, че емоциите могат да бъдат доста неудобни, особено ако се стремим да живеем като възпитани и цивилизовани граждани. Възпитанието изисква рамки, които ни дават сигурност от една страна, но потискат свободното ни емоционално изразяване от друга. Къде е границата и можем ли да имаме и двете – сигурност и свобода на емоциите?

Ако бъдем осъзнати за това какво се случва в тялото ни – емоции, мисли, ниво на стрес, и знаем как да регулираме сами себе си – възпитанието би станало излишно. Както и потискането на емоциите, което както ще видим води до негативни последици за цялото ни същество.

Защо потискаме емоциите си?

Все още процесът на потискане е доста активен, защото и самите ние все още сме доста неосъзнати за емоционалните процеси, които се случват в нас.

Но нека не забравяме и другата крайност, в която голяма част от хората попадат – хаотичното изразяване на емоции без оглед на обстоятелствата. Всяка крайност води до негативни последици. Когато се движим по ръба на емоциите е трудно да пазим баланс.

Къде е истината? Естествено, тя е вътре в нас. Всеки от нас има една или няколко емоции, които потиска. Причината е във възпитанието, в семейния модел, в културните обусловености.

Понякога дори не си даваме ясна сметка, че изобщо потискаме нещо. Само забележете колко безшумно се случва този подсъзнателен процес.

Как да разберем какво и дали изобщо потискаме нещо?
Довършете изречението с емоция: „Аз никога не изпитвам …“

Много често хората споделят „Аз никога не изпитвам гняв“ или „Аз никога не плача“. Когато използваме думата „никога“ за определено емоционално състояние трябва да наострим уши, но към самите себе си. Това е знак, че нещо сме потиснали.

Нещо не си позволяваме да изразяваме свободно. Много често, благодарение на възпитанието си, жените поскат своя гняв, а мъжете – своята тъга. Това води до съответните ефекти.

Жените трудно отстояват себе си, не могат да защитят позицията си и да изразяват свободно своя справедлив гняв. Мъжете, обратното, изразяват свободно гнева си, но са потиснали „меката“ страна на душата си – своето право да тъгуват и да се освобождават от емоциите през сълзите.

Довършете изречението с емоция „В моето семейство никога не се…“

При по-голямата част от нас единственото емоционално възпитание, което сме получили е това на нашите семейства. То се случва много тихо, никой не говори за него. Предава се по невербален път.

Чрез емоцията изписана на лицата на другите. Чрез емоциите, които липсват и се смитат под килима, защото са потиснати. Не само у един, това е механизъм, който влияе на всеки член на семейството.

Много често хората споделят „В нашето семейство нямаше гняв“, но след това признават, че е имало пристъпи на физическо насилие. Другата крайност – „в нашето семейство бяхме много щастливи, нямаше тъга“, но се оказва, че някой семеен член е страдал от тежка депресия.

Много често потискането води до ескалация на емоцията. Само си представете един балон, който се пълни постоянно с въздух и никой не се грижи за обезвъздушаването му. Той неминуемо ще се спука, но не там където очакваме.

Потиснатите емоции: затворници без право на помилване

Когато осъзнаем коя е потиснатата емоция в нашето семейство можем да потърсим тази емоция и у себе си. Голяма е вероятността да сме продължили модела на потискане и да сме превърнали тази емоция в затворник в собственото ни тяло. Затворник без право на помилване.

Напълно нормално е в началото да ви е трудно да се свържете с конкретната емоция. Може да имате усещането, че просто я нама у вас. Но тя е там. Просто е заровена толкова дълбоко, че нямате усещането за нея. Заровена е толкова отдавна, че нямате спомен кога последно сте я изпитвали.

Не се опитвайте да я изкарате от телата си насила. Това няма да стане за ден или за два. Дайте й време. Дайте й правото да бъде. Да се прояви, когато е готова. Като затворник, лежал в килията си прекалено дълго време, тази емоция има нужда от време да приеме свободата си. Да покаже плахо носле навън. Да вдиша правото си да бъде себе си във вашия живот.

Ако сте потиснали гнева си, например, просто наблюдавайте реакциите си. Начинът, по който мълчите, когато някой нарушава границите ви. Начинът, по който стискате зъби нощем. Начинът, по който душата ви крещи в мълчанието ви.

Задайте си въпроса: защо се страхувам от тази емоция? Какво толкова ше стане ако си позволя да я изразя? Да, в началото ще бъдете малко неумели, но всяко нещо иска от нас практика. Практикувайте, осъзнавайте, дайте небе на емоциите ви да се проявят. Така ще спрете да бъдете затворници в собствените си тела.

Автор: Екатерина Кьосева