За онази любов, която прилича на доброволно скачане в пропаст без нужната екипировка, може да се каже много. Сякаш не е достатъчно, че си загубил разума си, а и го искаш, знаеш какво следва и продължаваш.
Сякаш те познавам така, както и ти познаваш мен. И двете сме били в блажените облаци на любовта. И двете познаваме болката, когато осъзнаем, че облакът е само илюзия. Всъщност не се реем в пространство от носорози и мечти, а падаме. Брутално заслепени от романтичните си копнежи.
Е, когато осъзнахме, че всъщност падаме пак избрахме да стиснем очи и да си представим, че това не се случва. Но когато паднахме, е, болката беше толкова силна, че не бе останало вече нищо за отричане.
Нищо за обичане.
Но и ти, както и аз, отново не искахме до край да повярваме, че любовта е била илюзия. Сякаш имахме отчаяна нужда от нея. Държахме се за нея като удавник, който не иска да пусне спасителната “сламка”. Сякаш оставим ли я с нас е свършено и няма да остане нищо, което да ни дава вяра.
Затова избрахме да продължим да се връщаме отново и отново на ръба на същата скала и да скочим за “ново начало”. Може ли да е по-друго този път?
Не. Отново и отново крехкото ни същество удряше земята, за да се убеди, че тази любов – която прилича на умствено заслепение – не е нито трайна, нито истинска, а на всичко отгоре – боли като за хиляди животи.
Но научихме уроците си вече, нали?
Когато паднеш от една любов, стани, изтупай се от прахта, дезинфекцирай раните си и не се връщай там. Затвори вратата след тази любов и не прави излишни експерименти със сърцето си. Няма да боли по-малко следващия път.
Не че е лошо да се разбиеш в името на любовта, напротив. Просто едно умиране за една любов е достатъчно. Дай си време да се излекуваш, да се преродиш, да научиш урока си, и после кой знае – може би ще успееш да му хванеш “цаката” на летенето.
Don’t fall in love, rise in love!
