Смятам, че няма нищо уникално в една раздяла. Всяка секунда и във всяка точка на света някой се разделя с някого точно толкова, колкото и се влюбва. Това е една от най-прозаичните и баналните теми, съществували някога. Но по някакъв начин и една от най-актуалните.
Сигурна съм, че всеки от нас го знае от първо лице. Умът ми осъзнава неизбежността на всичко в този свят, но тялото ми има памет, която помни и страда. Защото има неща в живота ни, за които не искаме да повярваме, че са неизбежни дори и доста време след края им.
Колкото и раздели да сме имали в живота ни, сякаш всеки път е за първи път.
Дори и когато се разделяме с някого милиони пъти, в милиони различни животи. Всеки път е неочаквано. Сякаш има няколко неща, за които няма никога да сме напълно подготвени – за раждането, умирането и раздялата с любовта на живота ни.
И по някаква странна причина любовта на живота ни често идва с карма. С онзи емоционален данък, който трябва да плащаме по трудния начин, за да спечелим осъзнавания и може би – духовно израстване и психическа устойчивост.
Понякога ни трябват няколко раздели, за да осъзнаем, че е истина. Тя е истина и е време да освободим другия от себе си. Много срещи започват сякаш от нищото. Без очаквания. Без намерение за нещо повече.
Влюбените са като врабчета, поставени на ръба.
„Аха“ и ще излетят, неуверени в силата на крилцата си. Първите трепети на любовта. Моментите, в които за първи път усещаме вкуса на живота с другия. Заедно с вкуса на устните му.
Няма нищо уникално в една раздяла. Сякаш сме се разделяли хиляди пъти в милиони различни животи. И всеки път е по трудния начин. С коктейл от болка, изненада, гняв, обида, но и с разбиране. Винаги е имало разбиране. Скрито, но винаги е било там.
Сякаш знаем, че това трябва да се случи, но не сме готови да се пуснем един друг. Та нали сме били двамата, на ръба, когато крилцата ни са били твърде неуверени да излетят. Един до друг. Един от друг. Винаги пътят ни води нанякъде.
Автор: Екатерина Кьосева
