Всяка една от нас е била в тази ситуация. Скъсали сте и е било много болезнено. Някак тази раздяла не е улучила времето и ни е сварила съвсем неподготвени. Или самите ние сме предприели действието към прекратяване на отношенията с бившия ни, но все още имаме съмнения дали сме постъпили правилно и той продължава да се връща отново и отново в мислите ни.
Дали не е имало начин да се избегне, да се поправи, да се залепи счупеното
В навечерието на най-романтичния (и комерсиален!) празник Св. Валентин е съвсем нормално да потънем в размишления за бившия. Какво прави? Дали е щастлив? Има ли нова приятелка? Дали е щастлив? И т.н. Въпросите са безкрайни, а заедно с тях и всичко, което не сме успели да му кажем.
Коктейлът се нажежава и емоциите, които все още имаме към него, а резултатът е повече от очевиден – нещо в нас ще избухне, ще се разяри – и това е импулсът да пишем на бившия. Да му кажем, че ни липсва по хиляди начини. Че искаме пак да се телепортитаме в онези мигове – най-сладките, които разтваряха душата ни и ни изпълваха със смисъл, щастие, безвремие.
Дали трябва да го правим или не е една дилема, върху която е безсмислено да разсъждаваме. Важното е, че у вас има нещо неизказано, нещо, което има нужда да излезе от вас и да се разтвори в пространството. Важни сте вие и вашето освобождаване от това, което ви държи назад. Позволете му да излезе. Но не директно.
Напишете писмо, в което да изразите с думи всичко, което не сте си позволявали да мислите, да чувствате, да изразявате към бившия. Изтанцувайте танц, с който да изразите с тялото си всяка емоция, потрепване, тъга, любов, болка, носталгия… Изпейте песен, за да може гласът ви да стане мост между вашето сърце и сърцето на света…
И знайте, раздялата никога не идва навреме. Тя или подранява или закъснява. И в двата случая нашето женско сърце агонизира, защото чувствата – те дълго остават понякога. За да ни показват отново и отново есенцията на Любовта. Тя не е извън нас и не съществува само във връзките. Тя е вътре в нашето нежно сърце и ще остане точно толкова, колкото трябва. Защото самото й съществуване е смисълът. Смисълът на всичко.