Далеч по-лесно е да обичаш някого в мечтите си, отколкото наистина. В реалността е друго. Някак любовта трудно оцелява, когато трябва да ходи по земята. По-лесно й е да лети в илюзии, отколкото да пълзи по земята. Уморена, изнервена, понякога дрипава. В реалността трябва всеки ден да полагаш усилия – да я трансформираш и да я държиш чиста, светла, окрилена. Както лотосът, разперва листенца над калта… Но това изисква работа, работа, работа… В реалността е друго.
Далеч по-лесно да обичаш някого, когато връзката ви е невъзможна
Забранена по възможност. Обречена още от самото началото. Когато няма даже начало. Когато остане така – без ден първи, без годишнина. Да, беше далеч по-лесно да те обичам, когато знаех, че любовта няма бъдеще. Някак тя успяваше да разпери криле и да отлитне в пространството без надежда, че някога ще се върне обратно. Без очакването да се приземи. Без намерение да стане истинска. Беше далеч по-лесно да те обичам, когато любовта нямаше как да остане.
Отколкото сега. Когато времето ни показа, че отново сме тук. Аз и ти. Онези вятърничавите, с искра от лудост в сърцето, която озаряваше очите и ни караше да подивяваме от щастие. Онези хлапета, които сякаш се влюбиха един в друг на шега. По погрешка. Без очаквания и визия. Без значение дали ще има утре. Може би точно така започва любовта. Не онази от филмите за Св. Валентин, а истинската. Има утре. Този момент рано или късно идва и ехидно наднича от ъгъла на всяка наивна влюбеност.
Понякога някак по грешка успяваме да оцелеем в битките и в срутването на излюзиите
Много хора избират да избягат когато срещнат нещо толкова истинско. Разбираемо е. Страшно е да приземиш любовта и да я сблъскаш с реалността, която я хвърля в материалното, скуката, еднообразието, формите. Да избягаш е като да запазиш любовта статична в нейната най-връхна точка на проявление. Да, не изминаваш целия път, но тя е същата като по филмите. Със сърчицата по балоните и захаросаните целувки. Да, тъжно е някак, но само неизживяната любов може да се нарече вечна. Изживяваната любов минава много перипетии – тя се учи да ходи по земята, трепери от студ, но се калява с времето и най-хубавото е, че понякога … наистина остава завинаги.
Прочетете още:
