Може би това ви е позната история. Или поне сте чували за такава. Голяма част от нас продължават да поддържат мъждукащата светлинка на пламък, който отдавна не топли. Може би от страх, че топлинка другаде няма или от надежда, че „където е горяло, пак ще запламти…“ Е, аз не вярвам в това. Когато една връзка се е превърнала във въглен тя може само да ни очерни. Разрушително.
Никой от нас не иска да се признае за губещ в любовта
Да оставиш една връзка, в която си вложил очаквания, мечти, сълзи и усмивки не е лесна задача. Много често по-тежката работа е да пуснем мечтата за щастието, илюзията, че сме намерили (най-сетне) единствения, очакването, че всичко ще завърши с щастлив край.
Далеч не съм „ЗА“ това да се отказваме от връзките си лесно, напротив! Взаимоотношенията са сериозна работа, в която трябва да се стъпва на пръсти. Внимателно, отдадено, нежно… Но не всички връзки са тук, за да останат. Някои от тях ту притихват, ту се разгарят, а други постепенно се превръщат във въглени просто, защото такава е съдбата им.
Нещастни, но заедно. Има много причини, поради които избираме да останем в тази не толкова рядко срещана комбинация. Може би е заради удобството и комфорта на вече установените отношения. Да, да си тръгнем означава да обърнем живота си наопаки, да започнем от нулата с някой друг, може би… Да преминем през същите етапи. А това е трудно, знаем от личен опит.
Може би ни е страх, че този друг така и няма да се появи, а в момента имаме нещо, което макар и прегоряло, е наше. Някак. Все пак имаме нещо. Мъничко. Какво като това ни разрушава. Може би просто сме спрели да вярваме в любовта. Това е често срещано. След толкова неуспешни опити. Някак сме замръзнали отвътре. Това е най-лошият възможен сценарий. Някак въглена ни е замъглил зрението. Не виждаме. Но тя е там. И ни чака – да се изтупаме от саждите…
