Наскоро близък приятел ме попита: изпитваш ли чувство за вина? Някак прибързано отговорих с „не“, но след това дълго размишлявах дали наистина „не изпитвам“ вина? И какво всъщност изпитвам, когато сгафя. Факт е, че всички ние гафим от време на време. След известно размишление приех прибързания си отговор за верен, защото някак, интуитивно или не, съм успяла да направя разграничение между чувсвото за вина и чувството за отговорност. Но не винаги е било така. И аз, като всеки един от нас, съм израснала с възпитателната мярка „вменяване на вина“. Някак това е социално приемливо. Ако се чувстваш виновен, си лесен за контролиране.
Вината – вродена емоция или средство за контрол?
Нещо, за което рядко говорим е, че чувството за вина съвсем не ни е вродено. За разлика от другите емоции като гняв, раздразнение, радост, тъга, въодушевление, чувството за вина е „социално заучено чувство“, което служи по-скоро като средство на обществото да ни навигира в етична рамка. Докато в малки дози вината е съвсем приемлива, в големи количества – тя ни парализира и отравя самооценката ни. Вината води след себе си много жестоки самонаказания – обвиняване на себе си, самоосъждане и срам от себе си. Вината ни превръща в най-яростните си врагове и създава дълбок психологически конфликт вътре в нас, който отравя цялото ни съществуване.
Правим ли разлика между вина и отговорност?
Всъщност е много важно за всеки от нас да прави разлика между чувството за вина и чувството за отговорност. Докато вината срива самоувереността ни и ни заключва между стените на непрестанните самообвинения, чувството за отговорност ни приканва да стъпим върху силата си. Да видим кога наистина сме сгафили и кога някой иска да ни вмени чувство за вина просто, за да ни манипулира. Вината лежи върху усещането за безпомощност у нас, внушението, че по начало не ставаме, нещо не ни достига.
Докато отговорността, обратното – тя израства от усещането ни за сила и здрава самооценка. Когато започнем да правим разликата ще видим как обществото (и понякога хората около нас!) непрекъснато използва вменяването на вина, за да ни държи под контрол и да регулира поведението ни. Но чувството за отговорност у нас знае кога да каже „Разбирам, че искаш да ме накараш да се чувствам виновен/а, но не мисля, че нося отговорност за този случай.“. Или „Разбирам, че съм допуснал/а грешка и ще понеса последствията за това“ – но без да позволяваме на вината да разяжда душата ни и да ни заключва в омагьосания кръг на самообвиненията.
