Забелязали ли сте, че все повече и повече жените сме тласкани от обществото, но и от мъжете си да бъдем „справящи се с всичко в живота сами“, а за сметка на това те самите стават все по-безотговорни и все по-нуждаещи се? Ако в миналото жената е трябвало да се вписва в шаблона на пасивната, зависима и покорна съпруга, то днес сякаш сме тласкани в другата крайност. Но харесва ли ни? И ако отфоворът е „не“ (както се надяваме!), не е ли време да зададем един въпрос на мъжете си? А именно…
Ако правя всичко сама в този свят, защо си ми ти?
Защото понякога въросът „Гладна ли си” ме засища по-пълно и от най-страстното ти „Обичам те.”
Понякога „Студено ли ти е?” в мразовитата привечер ме топли повече и от дебелата ти жилетка.
Не означава ли да обичаш да те е грижа? Усмихва ли се днес? Трябва ли ти нещо? Вземи последното парченце шоколад!
Какво е „Обичам те!”, когато тези думи на грижа и състрадание липсват?
Какво е „Искам те” без „Искаш ли да вземеш пуловера ми…”
Понякога толкова се тревожим и взираме в своя таен НЕДОСТИГ на любов, грижа и топлина, че сме твърде заети да претегляме даването и вземането на въображаемата си везна. И това ни отчуждава.
Някои го наричат Равенство. Партньорство. Отговорност за себе си.
Според други, е по-лошо и от суровия егоизъм. А според трети, сме още деца, които искат или само да получават, или в най-лошия случай да не се минат давайки в повече. Като братче и сестриче, следящи дали тортите в чинията са еднакво големи. Или пак са ни прецакали с по-малкото парче?!
Какво да правим с това състояние на недостиг в душата ни? Да трупаме и да пестим – чувства, пари, грижа. Защото някога някъде много дълго време сме били лишени, били сме в недостиг. И в душата ни зее рана, в която всичко пропада и нищо натрупано никога не е достатъчно…
Какво да правим, когато партньорът ни е любител на този тип „равенство”? Да се примирим? Да приемем тази ценност като своя? Или да си тръгнем?
Може би е време за отговори.
Защото ако правя всичко сама, защо си ми ти?
