Скъпи мой, искам да ти кажа нещо, което съм сигурна, че не искаш да чуеш. Може и да е факт, че биологически ти си се родил мъж, а аз жена. Но истината е, че неоспоримият полов признак въобще вече не отговаря на истинският вътрешен или енергиен пол. И има едно нещо, по което започвам ясно да различавам фините несъответствия. И това е отговорността.
В каква степен сме способни да бъдем отговорни за себе си и за другите?
Ето тук се крие отговорът на всичко. Този, който „има топки“ да поеме отговорността и не се страхува от нея със сигурност принадлежи на мъжкия пол и обратното. Да, искам да ти кажа нещо, което не искаш да чуеш. Когато ме оставяш да се справям сама с дома, децата и всичко останало, а ти просто искаш да бъдеш спонтанен и да си живееш живота… Е, дори да имаш всички културно обусловени „мъжки“ характеристики, все още не си достатъчно мъж. И не защото не можеш да бъдеш, а защото не искаш. Направил си избор, отказал си се. А отговорността е това, което ти дава сила или както казват хората „да си тежиш на мястото“. Да знаеш, че си надежден и отговорен.
Но какво се случва на практика?
Ти, скъпи мой, дерайлираш като влак от железопътна линия и ми правиш място, нали? Да поема отговорността за всичко, да се почувствам силна, да бъда Мъжът. Не знам дали ми правиш услуга, може би ме смяташ за феминистка, която иска да прави всичко сама. Или искаш да ме превърнеш в такава. Е, получава се. Но не съм сигурна, че това е естественият ход на нещата. Или мъжкият архетип в теб повече не иска да бъде мъж, натоварен с цялата отговорност за света.
Разбирам, че това е направило раменете ти много уязвими.
Не е лесно да бъдеш Мъж. Има много очаквания към теб, на които трябва да отговаряш. Но какво да правиш, когато не си готов за това. Или когато просто ги смяташ потиснически. признавам си, точно така е! Да се изисква от теб да изкарваш парите за семейството, да посигуриш дом, защита и бъдеще на своя род и потомство със сигурност те превръща в нещо като Сизиф, който блъска ли блъска товара на очакванията към себе си до самия си край.
И все пак.
Пред нас стои много трудна задача. Как да бъдем СЕБЕ СИ, без да позволяваме на унаследените патерни да доминират представите ни един за друг. Как да намерим баланса между нас, без да се люшкаме в крайностите на половия стереотип – като това аз да ставам мъжа във връзката, поела твърде много отгворности. А ти – жената – отказала се от отговорността за каквото и да е било отговорност. Бих искала да чуеш това признание като зов за диалог, а не като осъждане. Пластовете се разместват под краката ни. И ние имаме възможност сега и днес да изградим нещо напълно различно. Нещо, което не се вписва съвсем в представите на когото и да било за мъжко и женско.
