Има хора, които просто не искат да кажат „извинявай“ и никога не го правят. За тях тази дума има малко по-различен смисъл. Тя тежи като оловна топка в гърлото им и блокира отношенията им с останалите хора. Думата „извинявай” е една от първите думи, които се научаваме да произнасяме като деца. Просто защото тя поставя отношения на човечност и справедливост между нас и останалите хора. И точно тази дума е в остновата на прошката и поправянето.
Но защо за много от нас тя е толкова трудна за произнасяне? Може би за всеки човек причините са малко или много индивидуални. Може би като деца са ни принуждавали да се извняваме практически за всичко и свързваме извиняването с „унижение” и усещане за несправедливост. Така например, извинението може да се асоциира с тези минали преживявания и към днешна дата просто да не можем да се извиним искрено, просто защото самата дума извиква стари и необработени преживявания в съзнанието ни.
Какво още ни блокира да кажем „извинявай”, когато сме сгрешили…
Не разделяме действието от оценката за себе си
Ако поставяме знак на равенство между конкретно действие или бездействие и идентичноста си – извинението се превръща в много тежка дума за произнасяне. Например, ако сме направили нещо глупаво или сме сгафили (както всеки човек понякога), „извинявай” може да засегне силно усещането ни за значимост. Представете си ситуация, в която като деца сте били обиждани от родителите си, когато не се справяте добре с нещо. А вие просто сте били деца, които тепърва се учат да се справят с всичко. Ако асоциираме действието с епитети като глупак/идиот/не ставам за нищо и т.н. прословути и сриващи самооценката ни думи, то думата „извинявай” може да бъде наистина трудно нещо за произнасяне.
Не-извинението предпазва нашата крехкост
Хората, които изключително трудно или никога не се извиняват, обикновено са свикнали да държат в себе си емоции като гняв, раздразнение, тъга, разочарование. Те сякаш използват емоционалната дистанция като щит между себе си и останалите хора. Защото тя ги спасява от усещането за уязвимост и искреност, които извинението предполага. За съжаление тази емоционална дистанция прави връзките повърхностни, студени и лишени от смисъл. Извинението е начинът да кажеш „Сгреших, човек съм също като теб и понякога греша.”
Хората, които отказват да се извинят просто избират да стоят в студената сянка на самотата, просто защото се страхуват от това да открият себе си и да навлязат в интимността на човешкия контакт. Ако се страхуваш да покажеш емоциите си и да бъдеш себе си, маската на „непогрешимия”, който винаги е прав, просто държи нестабилните опори на самооценката. А те са толкова крехки, че е нужна много студенина, твърдост и безразличие, за да ги държи на мястото им. Но само едно „извинявай” е способно да преобърне нещата и да внесе топлина и любов, там където най-много има нужда.
