РОДИНА
…Бях хубава,
защото ти бе хубава,
преди да ме родиш.
Бях пълна с топла обич,
защото зреели житата,
когато съм се раждала.
Покорна бях и непокорна,
защото ти си търпелива
и бунтовна.
Сега аз вяхна
и се разцъфтявам,
умирам и се раждам,
защото ти,
откакто свят светува,
умираш и се раждаш,
и цъфтиш.
Дора Габе
„В очакване на празника“, худ. Мария Илиева
Родината, както и родолюбието не са много модерни понятия напоследък. По ред причини думата „родина“ все по-рядко се използва в говоримия език на младия българин. Какво означава тя всъщност? В речниците се обяснява като страната, в която някой се е родил, а нейни синоними са отечество, татковина и бащин дом – все понятия, които имат възхваляващо, романтично и наивно звучене. Днес „родина“ и нейната приповдигната конотация постепенно излизат от употреба в говоримия език на българите и се заменят с наложилото се „БГ“ (Бе-ге) и неговия безспорен неутралитет. Всички безопасно си раздуваме как „в Бе-ге т’ва“, „в Бе-ге онова“…
Естествено никой чужденец не би се изразил така, това си е запазен жаргон за местните, който означава едновременно „България“ и „там, от където произхождам и живея“. Някак си толкова остаряло, фалшиво и наивно ни звучи „родина“, като че ли не сме сигурни в нейното съществуване и за това просто си живеем в нашето „Бе-ге“ без особени претенции и излишни количества въздух под налягане. Днешното ни „Бе-ге“ е достатъчно кратко и необвързано с минало, бъдеще или идеология, и съответно безопасно за широка езикова и смислова употреба в този омагьосан, прекомерно дълъг и объркан преход, в който се лута съвременния българин.
Къде бъркаме и защо изгубихме родолюбието си? Може би в опита да оцелеем си забъркахме един не особено питателен омлет, смесвайки понятия като „родина“ и „държава“. Размихме хубавите ярки жълтъци, снесени от свободни кокошки с безполезния белтък и бледата блудкавост на държавността ни… Май дойде време да разделим жълтъците от белтъците и да уточним понятията.
Усещане за родина
Любовта към родината не е непременно обвързана с чувството на патриотизъм, с проявата на национална гордост, камо ли с опашките пред гишетата за лични карти и паспорти. Тя е по-скоро заложена в нас, както връзката ни с близките, непосредствената ни среда и всичко, което ни кара да се чувстваме като „У ДОМА“. Родината е събирателно понятие на по-широкото ни усещане за дом – старата детска градина, планините зелени, полъха на цъфнал люляк, ходене до морето, до кварталната бакалия, ваканциите на село, първата ни истинска победа, рафтче отрупано с бележки, сметки, списъци и картички, място в ъгъла за първата бебешка люлка, кашонче с малки съкровени спомени, кутийка със скъпоценности… Все неща, които никой поробител, крадец или обикновен политик не може да ни отнеме.
Ако приемем, че родината е идеално понятие, различно от конкретната действителност, можем да си я представим като една вечна дестинация, към която все някога се завръщаме – едни в мислите си, други в реалността. Ето къде се е била дянала родината – в сферата на идеите, една доста въздухарска и в най-добрия случай философска сфера, но пак добре, че я има!
„Аромат на рози“, худ. Мария Илиева
Обичам я, не я обичам…
Нормално е да не си даваме сметка за силата на своите привързаности към хора, неща и усещания, с които се сблъскваме всекидневно. Тях, подобно родината, ги приемаме за даденост. Не трябва да забравяме също, че наред с чувството на безопасна близост, те често ни носят куп ядове и загуба на нервни клетки. Както се ядосваме и вбесяваме на родителите си, на партньорите или децата си, понякога и на родината много яд ѝ насъбираме, и тя застава на топа на мрънкащата ни уста. Кой друг, освен най-близките могат да операт пешкира, когато се чувстваме разочаровани, предадени или безсилни?!
По очевидни причини тези дни леко открехваме идеалистичната тема за родината, тази въображаема кутия със съкровища, ако все още я пазим. Правим го, за да си спомним какво се крие в нея и проверим все още ли е в състояние да предизвика в нас заспало чувство на любов и привързаност към мястото, в което сме се родили, където почиват дедите ни и все още живеят децата ни. Нека дадем пример и най-директно си самозададем този наивен въпрос, който обикновено задаваме единствено на най-малките:
Защо обичам родината?
Първите неща, за които се сещам лично аз, както и мнозина, когато стане въпрос за хубавите страни на България, звучат малко като реклама от туристическа обява, която обрисува малки градчета сред виещи се между планини китни пътища. Колкото по-нагоре по тях се движиш толкова по-снежно, величествено и омагьосано ти става. Колкото по-надолу се спускаш, толкова по-жарък и босоног е лазура. А стигнеш ли морето, замирисва на най-хубавите ти спомени в живота.
„Вкус на дълголетие“, худ. Мария Илиева
Обичам България, защото там ми мирише уютно и всеки неин сезон за мен има своя невероятен, разпознаваем, сладък и уникален мирис, който навява усещане за „у дома“. Пролетта мирише на трева и люляк, лятото на море и липа, есента на печени чушки и тиква, зимата на скреж и пушек от камина.
Обичам и звуците ѝ – от сакралното звучене на гайдите, носещо се над балкана, през музиката на славеите и щурците, та чак до подрънкването на софийските трамваи.
Обичам и хората ѝ – те са ненадминати в способността си да ме нервират и побъркат, но никой не би могъл да ме разбере по-добре от тях, да ме разсмее, разпусне и успокои.
Обичам езика ѝ, на който любовните излияния звучат най-истински, а книгите ехтят най-запомнящо се в съзнанието ми.
Обичам земята, тревата и плажовете ѝ, защото са красиви, благодатни и по тях са заченати нашите деца.
Обичам децата ѝ, защото сред тях са и моите деца.
Автор: Ралица Димитрова
