Септемврийски размисли за независимостта, единството и още нещо
„Обичам, обичам тази страна.
Обичам тия планини зелени
Първа радост е за мене
небето като от коприна…
…
Когато съм овчарче и овците паса
съм много благодарен, макар и сиромах…
Десети ноември, девети септември,
кръглата маса, мирния преход,
майчице мила, ще ми се пръсне
с толкова обич сърцето.
Обичам хайдушко и ръченица,
тези фолклорни магии –
те разнасят славата ни в космоса…
(из песента „Обичам“ на група Уикеда, текст: Ерол Ибрахимов)
(Снимкa: pixabay.com)
Както е казал българският класик, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“. Още с настъпването си септември внесе с филмов драматизъм романтиката на лошото време и рекламите на хапчета срещу кихавица. В опит да стопли неаклиматизиралия се, още разопаковащ морски куфари народ, този първи месец от поредицата белязани с буквата „р“ като символ на преобладаващото хладно време, довлече весели вихрушки от прахоляк, найлонови пликчета и развети над панелните балкони трибагреници…
Бррррр – бавно, но славно настъпва краят на безкрайния морски празник. Да, но не и преди да сварим ракията, да сложим туршията и да попразнуваме още малко. И какъв по-подходящ може да бъде повода за още няколко почивни дни преди окончателно да се настаним сред нефокусираните детайли на есенно-зимния роден пейзаж, освен този да празнуваме по септемврийски, отбелязвайки съединението, независимостта и още нещо… Нещо лично и лирично в тон с есенната романтика. Ето, че вече си измислихме няколко повода да помъдруваме над уроците на историята и като за последно тази година да разходим националния си блясък из територията на съседна, също толкова независима и здраво споена, братска Гърция.
Важно е да се връщаме към историята си – тя все още ни носи някакво национално самочувствие.
„Съединена България“, литография на Н. Павлович
Историята ни учи как в първите дни на есента, на 6-ти септември 1885 г., координиран от Българския Таен Централен Революционен Комитет осъществява акта на обединение на Княжество България и Източна Румелия. Велик акт на държавното и народно единство, в който да се зароди заветното бъдеще на страната ни като част от световната история.
Двадесет и три години по-късно, малко след средата на септември, въпреки неохотата на Великите Сили, българите официално ставаме политически независими. Отново без всякакви военни намеси и кървави интриги, сякаш по чудо помилвани от съдбата по един безпрецедентен за световната история начин, българите извоюваме своя пореден шанс като независим народ.
Независимостта на България е провъзгласена с манифест на 22 септември 1908 г. във Велико Търново – град, подслонил не за пръв път историческо за страната ни събитие.
Поне на теория, България става равноправна на другите европейски държави, а княз Фердинанд приема титлата „цар на българите“.
Пощенска картичка с манифеста, посветена на събитието
Година по-късно в Търново се провеждат първите тържества посветени на независимостта на България, които се отличават с особен блясък и пищност благодарение на народната любов и отпуснатия от общинските съветници бюджет.
Типично по нашенски, крайната сметка за общо похарчената за празненствата сума е в почти двоен размер. И с пълно право – сред височайшите гости на голямото събитие се отличават цар Фердинанд и царица Елеонора.
През 1910 г., по инициатива на царицата, в старата ни столица се основава „Дружество за реставриране на старините“. Царица Елеонора обещава да дари солидна сума от личните си средства на дружеството при условие, че църквата „Св. 40 мъченици“, където е четен за пръв път манифестът на Независимостта, бъде сред първите реставрирани културни обекти. Народното Събрание изисква и допълнителна годишна субсидия за ежегодни чествания на Независимостта и други национални празници.
Така се поставя началото на нов културен възход за родината, както и на традицията за пищни национални чествания, които и до днес отекват по време на всеки празник.
Повече подробности и сериозения анализ на тези бележити септемврийски събития оставяме на историци и политолози. Ще отминем почти в безгласност и датата 9ти септември 1944 г., като единствено споменем фразата „Септември ще бъде май“, окрилила вярата на един велик поет и неговото поколение революционери.
В този ред на мисли и като равносметка от току-що отшумелия празник на независимостта, напира чувството, че средно-статистическият българин е повече от всякога зависим и едновремено с това безпрецедентно независим.
Зависим – най-вече от всякакъв род модерни липси – на време, на пари, на късмет, на читави политици. Общо взето, нищо различно от зависимостите, характерни за съвремения „цивилизован“ човек.
А какви са националните особеностите на родната ни независимост днес?
Отдавна изгубен в тъмата от политически лозунги и обещания, огладнелия и премръзнал нашенец търси подслон в не дотам празничната помпозност на модерната изолираност от масови мероприятия. В пълен синхрон с анонимната ни политическа доктрина, българинът лелее национална гордост и единство предимно в домашна обстановка.
Като цяло, българинът дава позитивен емоционален израз на национална гордост извън обществено-политическия контекст на своята независимост.
Въпреки вечната и нерушима зависимост от Големите си политически братя, българинът е независимо животно.
Българинът, този вечно недоволен от съдбата си съвременен герой, винаги ще намери из празните си джобове доза независимост.
Той знае, че нещата не могат да станат по-зле и това го прави философ (често „дървен“, но и това правило си има своите гениални изключения).
Той знае, че бялото може и да е черно, и бива истински щастлив всеки път, когато то се окаже наистина бяло.
Той знае, че не може да повлияе на събитията и това го прави свободен да действа извън и въпреки системата.
Индеферентен като цяло, той не може да си позволи неутралност. Българинът има какво да каже по различните политически и икономически въпроси, но го прави на маса или в тесен кръг, без да се натоварва с отговорността на подиума.
Той не е вярващ и това го прави диалектически отворен към много вери и различни богове.
Той е лидер, но предимно в анонимни форуми. Той не чака обнародване на идеята и обичайно празнува победата й над друга идея сам за себе си или в компания от няколко приятели-съмишленици, роднини и случайни съратници, с които съдбата го е застопорила за няколко часа на една маса.
Било то в своя сив делник или официален празник, нашенецът винаги е намирал подходящо кътче, където гордо да развее знамето на независимоста си от външно наложени правила и канони и да гаврътне от скътаното си шишенце свобода.
Като открадната от банда боси хлапета, независимостта на българина се подвизава под прикритието на различни табиетлъци и ритуали на заедност.
Животът на свободния човек е безкраен празник, но както е казала Пипи (Дългото Чорапче), няма как да имаме ваканции ако не ходим на училище.
Тъй че, докато септември е още на власт – да ни е честит българският месец на националната празничност и идентичност. Да живеят всички национални празници, които водят не само до махмурлук и прекалено дълга следваща работна седмица, но и до дружно преодоляване на неудобства като есенната мътилка и лошото време.
